a Emma
Una volta Alice Cascherina andò al mare, se ne innamorò e non voleva mai uscire dall’acqua.
“Alice, esci dall’acqua”, la chiamava la mamma.
“Subito, eccomi”, rispondeva Alice. Invece pensava: “Starò in acqua fin che mi cresceranno le pinne e diventerò un pesce”.
Di sera, prima di andare a letto, si guardava le spalle nello specchio, per vedere se le crescevano le pinne, o almeno qualche squama d’argento. Ma scopriva soltanto dei granelli di sabbia, se non si era fatta bene la doccia.
Una mattina scese sulla spiaggia più presto del solito e incontrò un ragazzo che raccoglieva ricci e telline.
Era figlio di pescatori, e sulle cose di mare la sapeva lunga.
“Tu sai come si fa a diventare un pesce?” gli domandò Alice.
“Ti faccio vedere subito”, rispose il ragazzo.
Posò su uno scoglio il fazzoletto con i ricci e le telline e si tuffò in mare. Passa un minuto, ne passano due, il ragazzo non tornava a galla. Ma poi ecco al suo posto comparire un delfino che faceva le capriole tra le onde e lanciava allegri zampilli nell’aria. Il delfino venne a giocare tra i piedi di Alice, ed essa non ne aveva la minima paura.
Dopo un po’ il delfino, con un elegante colpo di coda, prese il largo. Al suo posto riemerse il ragazzo delle telline e sorrise:
“Hai visto com’è facile?”
“Ho visto, ma non sono sicura di saperlo fare”.
“Provati”.
Alice si tuffò, desiderando ardentemente di diventare una stella marina, invece cadde in una conchiglia che stava sbadigliando, ma subito richiuse le valve, imprigionando Alice e tutti i suoi sogni.
“Eccomi di nuovo nei guai”, pensò la bimba. Ma che silenzio, che fresca pace, laggiù e là dentro. Sarebbe stato bello restarci per sempre, vivere sul fondo del mare come le sirene d’una volta. Alice sospirò. Le venne in mente la mamma, che la credeva ancora a letto; le venne in mente il babbo, che proprio quella sera doveva arrivare dalla città, perchè era sabato.
“Non posso lasciarli soli, mi vogliono troppo bene. Tornerò a terra, per questa volta”.
Puntando i piedi e le mani riuscì ad aprire la conchiglia abbastanza per saltarne fuori e risalire a galla.
Il ragazzo delle telline era già lontano.
Alice non raccontò mai a nessuno quello che le era capitato.
Alice casca in mare, tratto da Favole al telefono di Gianni Rodari
Веднъж Алиса Търкуланка отишла на морето, влюбила се в него и не искала да излезе от водата.
— Алиса, излез от водата — викала я майка й.
— Ето, ида — отговаряла Алиса. Но си мислела. «Ще остана във водата, докато ми пораснат перки и стана риба.»
Вечер, преди да си легне, си гледала раменете в огледалото, за да види дали й растат перки или поне някоя сребърна люспа. Но откривала само песъчинки, ако не се била измила добре на душа.
Една сутрин слязла на плажа по-рано от обикновено и срещнала едно момче, което събирало морски таралежи и миди.
Хлапакът бил рибарски син и морските работи ги разбирал много.
— Знаеш ли как може човек да стане риба? — попитала го Алиса.
— Веднага ще ти покажа — отговорило момчето.
То оставило на един камък кърпичката, с която събирало таралежите и мидите, и се хвърлило в морето. Минала една минута, минали две, момчето не се появявало на повърхността. Но ето че се появил един делфин, който се премятал между вълните и хвърлял весели пръски във въздуха. Делфинът дошъл да си играе между краката на Алиса и тя не изпитвала ни най-малък страх.
След малко делфинът с един изящен удар на опашката избягал. На негово място се появило момчето, което събирало морски таралежи, и се усмихнало:
— Виждаш ли колко е лесно?
— Видях, но не зная дали аз ще мога.
— Опитай!
Алиса се хвърлила в морето, като горещо желаела да се превърне в морска звезда. Но вместо това паднала в една мида, която се прозявала и веднага затворила черупките си, като пленила Алиса и всичките й мечти.
“Ето отново неприятности” – помислило си момиченцето. Но каква тишина, какво свежо спокойствие там долу и там вътре. Колко хубаво ще е да може човек да живее на дъното като някогашните сирени. Алиса въздъхнала. Сетила се за майка си, която си мислела, че детето е още в леглото, сетила се за баща си, който тъкмо тая вечер трябвало да дойде от града, защото било събота.
– Не мога да ги оставя сами, много ме обичат. Този ще се върна на земята като блъснала с ръце и крака, успяла да отвори мидата и достатъчно, за да изскочи и да се върне на повърхността на водата. Момчето с таралежите било вече далече.
Алиса пада в морето, от Приказки по телефона на Джани Родари
« Je ne sors que le soir, mais les nuits sont féériques ! Les squares embaument. Il y a des champs de pétunias, dont la senteur sucrée vous enveloppe comme celle des fumeries d’opium. (…)
clementineTe 
You must be logged in to post a comment.